В резултат от развитието на познанието през петдесетте години на ХХ век се появи нова научна дисциплина – Теория на системите. Новият „системен” подход при решаване на изследователските проблеми, който тя предложи, се явява както контрапункт, така и допълнение на традиционния за него време „аналитичен” нютонов подход. След бурно развитие, тази теория навлезе широко в сферата на човешката практика и към настоящия момент намира приложение в биологията, социологията, икономиката и мениджмънта. Често обвиняваната в консерватизъм сфера на дейност на въоръжените сили не направи изключение и обогати теорията и практиката си с редица категории и методи, заимствани от Теория на системите. За съжаление, вместо „да донесе нови перспективи”, в повечето случаи тя просто осигури „нов речник за старите идеи”. Всичко в армейската действителност – от отделението до Въоръжените сили – е вече „система”. Само по себе си това твърдение е коректно, но представлява само най-базовата крачка от възприемането на системния подход. Следващата, много по-важна стъпка е разбирането, че системите се държат като системи.

Без да претендира за изчерпателност, монографията демонстрира някои военноприложни аспекти на системния подход и в частност – в Теория на организациите. Най-силната страна на този подход е неговата изключително висока приложна ориентираност.

Разработката условно може да се раздели на две части.

Първите раздели са посветени на системния подход към организациите. Те са предназначени за широкия читателски кръг и представят аспекти на възприемането на организациите като сложни адаптивни системи.

Втората част е фокусирана върху спецификата на военните организации. Независимо от това, тя запазва широката си приложимост към организационните системи въобще.

Отчитайки, че когато не „воюват”, военните „управляват”, монографията на всички етапи е фокусирана върху въпроса как да оптимизираме управлението на военните организации.

Допълнителна цел на разработката е „да поотърси” праха от добре познатия от близкото минало системен подход. Да покаже, че този подход има и „друго лице”, различаващо се от потискащите математически преобразования, и като цяло – да генерира комплект от метафори за потенциалния читател, които метафори да провокират интерес за последващо познание в областта.

Именно по тази причина монографията проявява нескромния стремеж за преодоляване на „отегчението” от строго научно звучене и като цяло не предлага безкраен низ от безапелационни, но уви – безпредметни изводи, а се стреми да провокира аналогии и разсъждения.

Голяма част от повдигнати тези в рамките на разработката са публикувани в доклади и статии. При това много би ми се искало представените тези да са чисто мои, но уви – в голямата част те са заимствани и просто доразвити от мен в конкретен контекст (надявам се не и в стил „дяволски прочит на евангелие“). Точно затова си заслужава да се ползва и списъкът с цитирани източници като интересни насоки за читателско търсене.